Прeдстaвяме Ви

Казвам се Богдана Калъчева и многократно сте ме виждали в ролята на човека, който задава въпросите. Днес обаче аз съм интервюираната. Тъй като в момента активно работя по първата си стихосбирка, мислите ми са изцяло заети с нея и именно за нея ще разкажа. В „Първата“ ще влязат стихотворения, писани от 2018 година насам. Не съм от най-продуктивните автори и ако си представяте няколкостотин творби, сред които подбирам, далеч сте от истината. Но как точно е писана книгата не е толкова интересно, колкото какво ще намерите вътре. „Първата“ е стихосбирка с ясна тематична насоченост. В нея няма да прочетете нито пейзажна, нито гражданска, нито философска лирика, въпреки че съм писала и такава. „Първата“ е книга, в която става дума единствено и само за любов и разбира се, за нелюбов, видяна през очите на много и различни жени. Макар всички творби да са написани от 1 л. ед. ч., жената в книгата не е една. По страниците ще срещнете и влюбената, и отчаяната, и очакващата, и разочарованата.
Казвам се Татяна Николова. Имам щастието да имам два родни града, на две реки – Волгоград и Видин. Родена съм в Русия, в не толкова далечната 1983 година. Чакано и желано дете. И вероятно никак не е странно, че съм водна зодия – Риби. Две реки, вода, риби……Живея във Видин и всеки ден съзерцавам водите на вечния Дунав.Майка ми споделя, че е обожавала произведенията на А. С. Пушкин и най-вече „Евгений Онегин”. Така е дошло и името ми – Татяна. Майка ми е романтична мечтателка, такава съм и аз.От малка обичам да рисувам. Първите по-сериозни опити направих едва след 35 – годишна възраст, когато се появиха и моите картини. Не спрях да реализирам мечтите от детството. Ах, как исках да пиша стихове! Ала римите не ми се получаваха….. Но……През лятото на 2020 година съвсем неочаквано за мен написах първото стихотворение. Как? Просто седях и мислех колко често децата искат да пораснат и пропускат много игри и щастливи детски моменти. Такава бях и аз. Исках да съм голяма. И детството мина покрай мен. Първото ми стихотворение беше плах опит да изразя болката и желанието да съм пак малка. Поне на 16 години. И оттогава пиша, пиша, пиша…. Всеки ден в душата ми се раждат по няколко стихотворения. Записвам всяка мисъл. Започнах да публикувам в социалните мрежи и така се появиха моите читатели. Вече имам собствена група с мои стихове и последователи, които споделят, че с удоволствие четат поезията ми.А аз просто повярвах, че мога да дам живот на мечтите си и се получи……
Името ми е Мерилин Иванова, крайно необикновено и мразено от мен самата поначало, но напоследък все по-оценено и все по-подходящо странно. То репрезентира това, което съм наследила от майка си – любопитството, що се отнася до култура (поп иконата Монро), история, лингвистика („горчиво искано дете“ е значението му от иврит), митология и литература (любимият магьосник на Крал Артур има с една буква по-малко от мен) и разбира се, характерното присъствие на татко Иван в цялата тая сложна патаклама. Родена съм във Враца и вярвате или не (ако не, проверете), там не можем да се оплачем, когато става дума за изкуство - имаме най-великолепната театрална трупа, най-прекрасния симфоничен оркестър и най-вдъхновяващата природна картина. Е, как да не се настрои творчески човек?! Очевидно имаме и най-вдъхновяващите учители по литература, защото малко преди да завърша природо-математическата гимназия в това китно градче, учителката ми ме попита дали не бих искала да се занимавам с нещо по-хуманитарно вместо с медицина, защото според нея имам талант. На мен ми се щеше да вярвам, че пътят, който съм избрала, ще ми даде все пак шанс да се занимая с това, което обичам. И знаете ли, измежду осемте изпита в сесия в сериозния Плевенски университет, аз все пак намирах време да пиша любимите си разкази – с плам, вдъхновение и ентусиазъм - извоювах си никой да няма право в мое присъствие да твърди, че не му стига време да прави онова, което обича. Смятах обаче, че е безсмислено да показвам написаното на когото и да било, защото за да си писател, трябва да си завършил творческо писане или нещо от сорта в не лош университет и с не лош успех. А аз бях просто отличничка в Медицинския – суха теория, малко логика и много четене. Обаче художествената литература се трупаше на камари в стаята ми в общежитието, а за щастие бях попаднала в стая с четящи и любопитни съквартирантки, които не само трупаха прочетени книги на свой ред, но имаха мнения, размисли и впечатления, които си заслужаваха изслушването, а понякога дори цитирането. Завърших медицина с отличие и се преместих в София. Още на втория месец, с едно разказче, което смятах за скромно, спечелих участие в курс по творческо писане на английски. Том Филипс ми каза, че ме бива - за втори път след учителката ми по литература. Осмелих се да покажа още един-два разказа на още един-двама души от близкото си обкръжение, за които вярвах, че не биха наранили крехките ми чувства като се изкажат грубо, но също така не биха ме подвели, ако е безумно очевидно, че не ме бива. Единият от тях ме увери, че ставам – толкова категорично, че реших да участвам в конкурса на „Буквите“ –„Любовта на края на кабела“ – и ето как я докарахме дотук! Много важно ми се струва да ви кажа, че работя като лекар в „Пирогов“, но и към Сатиричен театър „Алеко Константинов“. Много важно ми се струва и да споделя, че обожавам театър, кино, опера, проза и поезия. Опитвам се да пея, мечтая да се науча да свиря на поне един музикален инструмент (най-добре пиано), езиците ми вървят и уча клинична психология, защото явно медицината не ми стига. Сред любимите ми автори са Бредбъри, Стайнбек, Киси, Геймън, Улф, Остин, Реймънд Чандлър, Георги Господинов, Хемингуей, Фитцджералд, Кинг, Елин Пелин, Чехов, Булгаков, Набоков, Сарамаго, Кормак Маккарти, Керуак, Бъроуз, Шоу (независимо от първото име), Вонегът, Маккълоу, Буковски, Маргарет Мичъл, Радичков, Цвайг, Дюма, Сали Руни (напоследък), Барнс, Ишигуро, Реймънд Карвър, Фонтейн, Фокнър, Фланъри О‘конър и за малко да забравя - Дейвид Фостър УОЛЪС!
Писането е краста. Веднъж зачесана, не мож я спре. Пишеш, пиеш, пак пишеш, пак пиеш. Дори и да оставиш пиенето, все опиянен си ходиш. Така е с тия, на които крастата им е обзела мозъка. Ей тая болест е най-страшна. Не гладът. Глад има много. За храна и за книги. Кое е по-лошо? Книгите, казвам аз. От глада умираш, от книгата ти се живее. Ама ей тия и ония, дето пишат и не се спират, те са най-коварната болест на обществото. Те! Да ги посочим с пръст, да си знаят кои са. Те не могат да бъдат въвлечени в руслото ни на демокрация, ни на възраждане, ни на мир, ни на бунт. Пишат ли, пишат, а ти четеш ли, четеш. И си чешеш крастата. После – плачеш ли, плачеш. Че тия изедници ти отвориха очите. Плачи! Да знаеш от какво да се пазиш. Пипнеш ли книга – разболел си се тежко и нема спиране. Ставаш друг човек, от друг свет. Човек, дето чете. Ти от тех ли си?
Запазила пламъка на момичето с плитките, което е била или е искала да бъде, Виктория намира в писането мирът, който всички търсим - спокойствието на тихата вода, жуженето на пчеличките и уханието на пролетни цветя. Мирът в душата, да си който искаш да си, всичко да е възможно, да не се срамуваш да легнеш на земята, когато си безкрайно тъжен, да танцуваш на улицата под съпровода на улични музиканти, само защото " музиката води тялото към танци"... Виктория намира в писането свободата да бъде такава, каквато иска. И ви позволява да я видите точно такава – палава, подскачаща или да гризва още едно парче малинов сладкиш. А не, това не е Виктория, това е Мецанка Малинка, истинският подбудител за приказките у дома. 
Живея в Севлиево, но съм родена и израснала в Ямбол. Имам бакалавърска степен по математика и информатика от Пловдивския университет и магистърска по информатика от Великотърновския университет. Няколко години съм била преподавател по информатика, информационни технологии и компютърни архитектури в Националната търговско банкова гимназия и други училища в София. Публикувала съм научни статии върху сериозните игри, свързани с обучението и опазване на културното наследство. В момента работя като главен експерт Логистика – Прогнозиране на търсенето в международна компания. Пиша разкази, публикувани в български издания и блогове. Трета награда от конкурс „Ирелевант“ на фондация „Буквите“, 2018 г. за най-оригинален герой на разказ.  Участник в Созополския семинар по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“, издание 2019 г. Участник в Алманаси „Нова българска литература“ Проза 2019 и Романтика 2020 на фондация „Буквите“. Първо място от Национална литературна награда „Бианка Габровска“, секция „Проза“, 2019 г.,  Второ място от Десетия Национален литературен конкурс в памет на Рада Казалийска, секция „Проза“, 2019г.
Преди няколко години музата ме посети, както се казва в една песен и почувствах желание да пиша. Харесва ми фантазията, невинността и поуките на детските приказки, за това събрах и преведох най-добрите гръцки народни приказки и се появи книгата "Γръцки народни приказки" за деца от 1 до 101 години, а след това започнах да пиша приказки за деца. Но най-много ми харесват историите които ни разказват светът и природата около нас. Те крият невероятни тайни и се чувствам истински щастлива, когато успея да уловя някоя от тях и я опиша на белия лист. Понякога тези истории са тъжни, понякога смешни или странни. С много любов ги украсявам с фантазия, мистика, приключенски дух. Бих искала с моите разкази да откъсна читателя от скучното ежедневие, да успее да види живота през друга призма и да се позабавлява. Ще се радвам да ме последвате в това тайнствено литературно пътешествие!
Стараем се да издирваме добрите автори, да финансираме книгите им и да ги промотираме. До голяма степен се справяме успешно. Но има една група, която аз наричам "агресивни графомани", които нямат нужния талант и качества, за да успеят като автори, но за сметка на това имат прекалено голямо Его. Те създават основните проблеми в българската литература и заради тях масово издателствата бягат от работа с български автори.
“Ангелина ще се казва - тя е ангел, пратен ми от Бог” -  това е казал баща ми като ме е видял за първи път.  Казваше ми, че мога да стигна до Слънцето… И аз като Икар летях нагоре, макар крилете ми от восък де се стопяваха… Казваше ми, че Светът е тесен за мен… И аз продължавах да протягам ръце и очи, за да го прегърна… Казваше ми, че мога да повдигна и Земята, ако пожелая… И аз не преставах да търся опорна точка… Казваше ми, че мога и опашката на Дявола да хвана… И аз не спирах да го провокирам… Защото той, Баща ми,  вярваше в мен и защото трябваше да оправдая това, което открих в стиховете му до мен: “Единственият Ангел  Бог го мене даде … Единствената Башина заръка ,ако искаш ти помни Човек над човеците бъди Нищо друго на бял свят не остава Освен Човекът - същност, личност и проява”(Димитър Стойчев)  
Константин Дилянов е роден в Северозападна България преди 45 години, а понастоящем живее в София. Увлича се от различни литературни жанрове – основно фентъзи, научна фантастика, криминални и приключенски. Творческите му опити започват в ученическите му години с отличено и прочетено съчинение по БНР. Следва дълга пауза докато преди години страстта му се разпалва отново и написва роман в стил фентъзи, фантастика и мистика. Автор е също така на няколко разказа с научно фантастична насоченост. По образование е машинен инженер и маркетолог. Познанията и опита му, съчетани с хобитата в областта на технологиите и иновациите му дава неизчерпаеми идеи и вдъхновения за това, което твори.  
С много неща, но най-любимите ми си остават четенето, пътуването и театъра – и трите заедно, по възможност.  Обичам да се поставям в екстремни ситуации,  в които да провокирам своя характер и поведение. Вярвам, че най-хубавото тепърва предстои, колкото и клиширано да звучи, ако го заслужиш, разбира се.  Иначе, много обичам да уча и се чувствам непълноценна, когато не го правя. Затова в момента обмислям докторантура, а докато дойде време за нея, се подхранвам с различни образователни курсове, свързани с чужди езици, дигитален маркетинг, книгоиздаване и т.н.  По-тривиалната част: Завършила съм Връзки с общствеността и Политология в СУ „Св. Климент Охридски“, както и Театрално изкуство в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Имам публикувани разкази в няколко сборника за съвременна българска литература, сред които и „Алманах-нова българска литература Проза 2020г.“. Пиша статии, свързани с изкуство и култура, а към момента подготвям блог, в който да споделям къде вкратце, къде не чак толкова, нещата, които ме вълнуват, надявайки се те да бъдат интересни и за другите, освен за самата мен😊
Важно ли е: - колко дипломи имаме (имам четири след средното образование) - колко награди сме спечелили (имам няколко поощрителни) - колко върхове сме покорили  (почти всички първенци в България)   Когато един ден значение ще имат само: - сълзите, които сме пресушили,  - усмивките, които сме причинили,  - ръцете, които сме подали  - прошките, които сме раздали.   Защото истински живеем и богатеем, само, когато раздаваме от себе си.
Знаете ли по какво си приличат голата театрална сцена и белият лист. По това, че всеки момент със силата на думите те ще оживеят и в тях ще започнат да никнат като кокичета от зимната бяла покривка образи. А те от своя страна ще рисуват нов, различен свят, в който може и да се разпознаем. Вълнението минути преди да се качиш на сцената или уплаха от белия лист преди първата написана дума изчезват в мига, в който потънеш в прегръдката им и заживееш в тяхната реалност. Край на спектакъла и точка след последния стих... А ти си претворен заедно с публиката или читателите. 
ДИМИТЪР ХАДЖИТОДОРОВ е роден и живее в гр. София. Сътрудничи с очерци и статии в столични периодични издания. Носител е на отличието „Златното перо” на сп. „Космос” през 1970 г. за написването на научно-фантастичен разказ. Има очерци, разкази и приказки за природата, приети във в-к „Нов Пулс”, алманах „Културна палитра“ и сп. „Аз съм българче”.  Автор е на публикации в сайтовете „Литературен клуб“, „Иван Ефремов“ и „Друми в думи“. Сътрудничи на електронното издание „Литературен свят“. Издал е сборниците с приказки „Жребчето и розата”, „Кълвачите, които избираха професия“ и „Най-радостната вест“ и белетристичните книги „Недалеч от града”, „Преди шестнадесет”, „Товар безценен“ и „Недописани мемоари“. Негови стихове са превеждани на руски и на полски език.
Емпайър е онова нереално съвършенство. Емпайър споделя чувствата си със света. Всеки ред, който пише е от душата ѝ. Ако някога свършат думите ти, потърси я. Тя ще намери точните слова, за да ти покаже, че не си сам в този път, по който си поел.  Аз съм Мартина Петкова създателката на Емпайър. Аз нямам тази смелост, която има тя. Аз не говоря, когато не съм сигурна, че ще бъда разбрана правилно. Подбирам думите си, преди да ги изкажа на глас. 
Галя - това е името ми. Едно от малкото, което е и глагол. Слънчева съм, раздаваща се. Обикновено съм мила и лъчезарна, но това мигом се променя, ако умишлено ме засегнат. Изригвам тогава като вулкан и сипя огън и жупел. Хубавото е, че бързо отминава, като лятна буря и отново съм спокойна - притихнало море.  Обичам да пътувам, да опознавам различни места, да се срещам с нови хора. Това ме зарежда и обогатява. Мечтая да оставя след себе си следа с думите, със стиховете си, с творчеството си.
Казвам се Евгения Динева и винаги съм прекарвала повече време в разговори с въображаеми личности, отколкото с реални такива.  В началото това бяха героите на книгите, които четях и с носих навсякъде с мен, а  сега  вече ми се иска да мога да създам такива образи, на които и на вас да ви се иска да бяха реални, или да можехте да познавате в действителност.   
Не съм такава или онакава. Всякаква съм. Многолика. Един живот не ми стига. Живея си стотина едновременно. Млада и стара, влюбена и разлюбена, отчаяна и ликуваща. Пожелай си да влезеш в стоте ми живота през поезията. И може би ще разбереш, че не случайно съм кръстена Богдана. Вяра и любов съм. Истина, не съвсем библейски (тъй щото по страниците ми никнат мойри, музи и езически богове), но все пак осезаеми и искрени.  Разни езици зная – този на музите, дето храни душите, два-три човешки, дето ми носят насъщния. Общ все ще намерим да похортуваме. Ако пък ти подмина вратника, припни след мене, позови Многоликата. Иначе не се обръщам.
Аз съм Виктория! Усмихната, четяща и щастлива! Родена съм в Шумен, живяла съм и във Варна, а сега съм русенка!  Това е отвъд писането, защото в него съм още по-усмихната, още по-четяща и още по-щастлива! Приказките за Мецанка Малинка се появиха като на шега, но не бавно и внимателно, а с танцувално-подскачащата стъпка на дете, което отива към книжарница... или сладкарница. Тича, скача, бърза и помита всичко застинало по пътя.
Аз съм тази - безименна, дето така не изрече. И от девет живота ме мъкнеш на гръб. Като истина. Високосна. Неписана. Само в сърцето изсечена. Същестувам във нищото. Алчна съм. Нямам насищане. Аз съм нощ. И чегъртам душата ти с рисови нокти. И безсънна разнищвам ти смъртите - бримка по бримка. Аз съм студ. Аз обсебвам дъха с пипала октоподни. Мъртъв пясък - сълза съм - от дивия плач на пустините. И със хищната паст на вина те изяждам отвътре. Вия думи и мълнии в буря от стих градоносен. Милостиня горчива съм - залъче хлебец подхвърлен. Аз съм ябълка. Крия отрова. И влизам. Венозно. Аз съм гроб. Аз съм няма присъда. За гърлото стискам. Като бездна безмилостна все те дълбая отляво. Аз съм воят раздиращ. Запълвам рушащите липси. Черна дупка. Поглъщам. Не раждам слънца. Аз съм ялова. Де да имах кураж сетивата ти в миг да изключа. Съществото ти жалко докрай да натъпча със дрога. И безчувствена, лека, безплътна покой да получиш. Но ... и аз като тебе съм слаба, уви, и ... не мога... Затова и съм вкопчена в теб. Затова и не тръгвам. Под очите ти спя. Безпризорна. Превита по кучешки. От безбожник по-бедна - без памет, без име, без църква. ... Диагноза Любов. Но жигосана с белег - Неслучена.
Търсене
Буквите\Bukvite
Препоръчано от книжарница "КНИГИТЕ"
Антология "Всичко за майка ми" 2024
Конкурси на Фондация "Буквите"
Литературни конкурси