Линейно ли е времето щом ги има спомените, които ни връщат назад и се опитват да определят живота ни напред? Като тежък товар или крепки криле, спомените лежат върху плещите ни, готови да ни понесат. Нагоре или надолу? Ако ще е надолу, по-добре да ги оставим да избледнеят и да позволим на изобретателния си ум да ги пренарежда до неузнаваемост.
В интерес на истината, спомените не са факти, а нашите субективни тъ
Всяка история е история за любов. Или липсата на такава. „Нощ в Лисабон“ не прави изключение. Ремарк ни среща с двама странници в португалската столица, които разполагат само с няколкото часа на нощта, за да изговорят радостите и тревогите на живота си в началото на Втората световна война. Всъщност, разказва само единият, другият просто трябва да слуша. И сякаш за да затвърди убеждението на читателя, че да бъдеш изслушан е един от най-скъпите дарове, разказващият предлага нещо безценно в замяна.
Здравей, скъпи читателю! Как си днес? Денят ти добър ли е или не чак толкова? Мъдрите хора казват, че не е важно какво ти се случва, а как го възприемаш. Добре, днес опитах да бъда мъдра. Денят ми започна като всеки друг - с кафе и ходене до магазина. Станах рано и набързо по списък купих всичко необхо
1. Имате своите пет минути слава. Не повече. След петата минута всички се разсейват. Затова си подгответе реч, тренирайте я. Извадете от нея всякакви излишни благодарности. Целта е една – да продадете! Ако имате книга – рекламирате нея. Ако в момента нямате нищо издадено – рекламирате себе си.
2. З
Обичаме да преувеличаваме. Все имаме много работа, децата много ни ядосват, вечерята много ни харесва, много сме влюбени… Колко много всъщност е „много“?
Прагът е различен за всеки. Важи за болката, разочарованията, любовта и всичко останало. Усещането за недостиг или прекомерност е индивидуално и определя колко сме готови да дадем от себе си, за да получим това, към което се стремим. От този
Влизам в категорията на нарочените за опасни жени - онези, които не се притесняват да си казват годините. Не само че не се смущавам, даже нескромно се хваля, когато дойде време да прибавя още към личния си актив. Именно така виждам отминалите години - натрупани (под формата на знания, умения и опит) ресурси. Що се отнася до четенето, ето какво проумях.
Да се оправдавам какво и как чета ли? Вече не. Не се
Здравейте, мили ора! Много ми е драго да ви пиша един ден след големия празник Благовещение. На тоа ден знаете, ангел е долетел при Божиата макя и ѝ е рекъл, че по волята на Господа че зачене и че роди сина Господен, кой че спаси ората от греха и порока.
Като дойде тоа ден и като почнат у „социала” да се врътат едни картички с пожелания за здраве, за добри вести, за много добрини. Това е
Знаете ли историята на Адел Юго, най-малката дъщеря на писателя Виктор Юго? Невъзможната ѝ любов към лейтенант Албърт Пинсън я докарва до лудост – в прекия смисъл на думата – и я обезсмъртява – състоянието, в което се намира, остава в психиатрията и литературата под името "Синдром на Адел". Струва ли си да се посветиш на друг човек с такава патологична отдаденост, че животът ти да загуби смисъл без него?
Изглежда, че дори през далечната 1854 г., когато подчинената роля на жената в обществото е била факт, сляпата и безусловна любов не се е оказала достатъчна,
Днеска викам да си поприказваме за поезиата. Щом сте тука, сигурно обичате стиховете. И ка да ги не обичате, като они се нижат из струнете на душата като песна. И я обичам да чета стихове, па, и да ги пишем. Кога чета, нещо у мене пририпва. А кога пишем поезиа, направо се разтапям и летим кади некво друго измерение. И ако ме питате кое е това измерение, я че ви речем, че немам никаква идея, некаде у некъв приказен свет, кой си почива негде у душата ми.
Седим и си мислим, че ората кои са докоснати от римите, имат многу голема душа, сакат или са сакали като минички да летат из облацет