Всичко в тази книга е измислица. Това е роман.Явно съм добър автор, защото така казвах и за предните си два романа, които се изкупиха в голям тираж с идеята: „Е, не може да лъже толкова умело, явно само сменя имената.” Но всичко е плод на развинтеното ми въображение. Дори Мария е измислица. Както и спокойната любов с нея. („Измислицата“ ми подава чаша с кафе и продължава да чете с интерес какво пиша).Единственото действително нещо в тази книга е любовта на Сара, защото само чистите души обичат истински и без условия. (Сара, усетила, че пиша за нея, скача в скута на Мария и започва да чете.) Всъщност само Сара знае какво се е случило реално и какво не. И не защото е свидетел на събитията, а защото чете директно в сърцето ми. Затова и книгата се казва така - “Сара и други любови”.На страниците ще откриете объркания живот на един успешен, но самотен издател. Няма да четете как му разбиват сърцето. Това беше в предните романи. Този, както обещах на читателите си, е изцяло положителен. И романтичен.Любопитните издателски истории ще завладеят въображението ви (покрай издателите винаги има тълпи от красиви жени), а накрая ще бъдете обезоръжени от спокойната, но изпълнена с подводни течения, като морето край Бургас през август, любов с Мария. И от бургаските ни истории, разбира се.Ще издам малка тайна. В тази книга все пак има нещо реално. Съвсем малко зрънце истина. Една любов, която ще се случи открай докрай в някой от следващите ми животи. Или може би вече се е случвала и споменът за нея е привлякъл отново двете души. Любов, която би била бурна като слънчево изригване, ако и двамата бяхме повярвали, че можем да бъдем обичани. Но в този живот е невъзможна. Ще ви оставя да я откриете сами.
Дали съм имала срещи, от онези, незабравимите? И търсила ли съм любов със свещи, в борбата стигали ли са ми силите? Дали съм имала раздели?И болка, която да тежи?Имах приятелства до времеи копнеж по стари дни.Живяла ли съм в изобилие?И изпускала ли съм щастие през пръсти?Или задържала съм всичко с усилие, приятелства, любови, връзки...? Не зная и не искам да разбирам. Животът няма време за въпроси. По неотъпкани пътека без да спирам ще вървя уверена и боса...
Казвам се Ваня. Обичам да разказвам истории и да се потапям в човешките съдби. Разкривам дълбоко скътаното в душите и чертая с думи пътя на обикновения човек – с неговите болки, радости, трепети и грижи. Българското село от далечното минало – битът, препитанието, традиционните български занаяти и възрожденският дух на нашия народ са в основата на повечето ми разкази. Спокойната възрожденска атмосфера на китни балкански градове като Елена, Трявна, Троян, Габрово, Ловеч, величието на Родопите и Странджа, както и на сгушените в полите им малки селца, пораждат магията и будят въображението ми. Това са част от местата по нашите земи, които ме вдъхновяват, за да продължавам да разказвам. Историческият контекст на великите събития от периода XIX-XX разкрива и малките човешки истории. Домашният уют на обикновеното българско семейство, човешките отношения, чудните занаятчийски изделия и борбата за по-добър живот в смутни времена намират място в редовете на моите разкази. Мечтая да се превърна за моите читатели в тяхната машина на времето, с която да се връщат назад в нашето славно минало и да съпреживяват моите малки човешки истории. Преплитането на реални личности с измислени герои и легенди предлага на читателя вълнуващи изживявания.Последвайте ме, за да ги изпитаме заедно!
Казвам се Татяна Николова. Имам щастието да имам два родни града, на две реки – Волгоград и Видин. Родена съм в Русия, в не толкова далечната 1983 година. Чакано и желано дете. И вероятно никак не е странно, че съм водна зодия – Риби. Две реки, вода, риби……Живея във Видин и всеки ден съзерцавам водите на вечния Дунав.Майка ми споделя, че е обожавала произведенията на А. С. Пушкин и най-вече „Евгений Онегин”. Така е дошло и името ми – Татяна. Майка ми е романтична мечтателка, такава съм и аз.
Първото ми стихотворение беше плах опит да изразя болката и желанието да съм пак малка. Поне на 16 години. И оттогава пиша, пиша, пиша…. Всеки ден в душата ми се раждат по няколко стихотворения. Записвам всяка мисъл. Започнах да публикувам в социалните мрежи и така се появиха моите читатели. Вече имам собствена група с мои стихове и последователи, които споделят, че с удоволствие четат поезията ми.
Ина излезе на терасата, остави легена с дрехите на земята и взе щипки. Обърна поглед към отсрещната тераса и се намръщи. Отсреща висяха четири броя снежнобели чорапи, всеки един закачен с отделна щипка на простира. Как ѝ се набиваха на очи тези чорапи. Къде са останалите дрехи? Тя переше всеки ден и пак всичко беше потънало в дрехи. Понякога се случваше с една щипка да захване по 6 или 7 чорапа, колкото е успяла да вземе. Всичко съхнеше бавно и трябваше да чака допълнително докато се заеме с останалите дрехи. Отделно онзи ден, първите две блузи бяха изцапани с нещо червено, което така и не разбра от къде беше дошло. Беше сигурна, че докато ги простираше нямаше такова нещо. Случваше се често, дори извика майстор да погледне пералнята. Вече си мислеше, че някъде там имаше заседнала червена дреха и цапа на случаен принцип дрехите, които се въртяха в пералнята. Майсторът само я изслуша, повдигна вежди, но не каза нищо. Отдавна не спореше с клиентите си. Но дори след като ѝ разглоби почти цялата пералня, дрехите от време на време пак бяха с червени петна по тях. Ина не можеше да си обясни как се цапат тези дрехи. А отсреща на цяла огромна тераса висяха тези четири чорапа! Направо ѝ бяха трън в очите!
Казвам се Виктория Янева. Смятам че оправдавам името си, тъй като каквито и трудности да ми поднесе съдбата, събирам всички сили и се опитвам да излезе от ситуацията като победител. Започнах да пиша стихове в ранните години на тийнейджърска ми възраст, някъде 7-8 клас. Тогава, когато моето сърце се сблъска, се срещна с първите трепери на любовта. Нещо малко непознато за мен. Имах нуждата тези емоции да ги овладея по някакъв начин. И това се случи чрез създаването на стихове, което много ми помагаше да бъда себе си, да изкарам всичко много надълбоко от душата си, така че на мен да ми стане по-леко по някакъв начин.
Сънувам сън, в който стоя на кръстопът. Някакви светлини, в различни цветове, преминават над главата ми (подобно на Северното сияние), а около мен хиляди часовници.Всеки часовник показва различен час и отброява различно време.Време, което почти до спиране забавяше своя ход, само и само, за да послуша още малко от „Рибарят, и неговата душа" на Оскар Уайлд; да почете малко Теодора Сукарева - Теа, белязала душата (и не само), с „Някой тази вечер ще си отиде, пишейки реквием по една мечта...“ или пък да поплаче на редовете на Даниса Исаева, и нейното Не свикнах да те няма.Отклонението от темата не продължи дълго и бързо се върнах в съня.Необяснимо за мен защо, съзнанието ми е буквално Обсебено от числа (чувствам се като във филма „Числото 23“).
Казвам се Бисерка Тодорова. Родена съм в позабравения Северозапад под знака на Близнака. Там уж нищо няма, а си имаме всичко, та дори и млади поетеси. На възраст съм крехка, но съм преживявала такива вулкани от емоции, че дори Везувий би ми завидял. Такава съм – емоционална, разпалена, истинска. Вярвам в доброто у хората и светлината в тунела (макар все по-рядко да ги виждам). Обичам изкуството във всичките му форми, но откривам себе си в писането. Иска ми се да се бях открила и в музиката, но звуча като славей с бронхит.Аз съм човек, който искрено се радва на успехите на другите. Щастлива съм, когато мога да помогна с каквото и да е, на когото и да е. Най-силното ми качество и едновременно най-голямата ми слабост е емпатията – хронична и непоправима. Да успяваш да съпреживееш искрено нечие страдание е дарба. И проклятие.
Казвам се Иван Богданов и съм председател на Фондация „Буквите“.
Това са думите, с които най-често се представям, когато има нужда, тъй като хората са ме научили отдавна. Повече като издател, по-малко като автор…
А всъщност имам шест издадени книги.
Пиша от как се помня… Най-вече домашни и курсови работи
Като ученик напълних една тетрадка стихове, най-вече жалване по съученички, които не ми обръщаха внимание. Нищо не ставаше за четене, естествено, но пък придобих опит. Някъде по-късно започнах да пиша сериозно. От оня период останаха няколко добри стихотворения.
През 1999 направихме Словото, заедно с още един приятел. А през 2001-а основах Буквите. Противно на легендата, че не са искали да ме публикуват никъде, сайта беше създаден, за да даде място и възможности на новите автори да публикуват произведения и да общуват с други като тях. Но за Буквите се знае много.
През 2005-а сглобих една книжцица – едва 40 страници – „Парченца болка“. Бях много капризен какво да влезе в нея, защото си знаех, че не мога да пиша.
Добре де, не е вярно, някои от стиховете в нея още обикалят из нета.
През 2008-а реших, че няма да пиша повече поезия и издадох втората си стихосбирка – „Непосилна любов“.
Мислех да започна да пиша проза, но повече писах статии и колонки насочени към младите автори как се издават книги.
През 2014 най-сетне оформих всички написани статии в книгата „Пътят на книгата“ – едно добро помагало по думите на много автори за това как можем да напишем, издадем и продадем книга.
Но с графоманията само се започвало и за една премиера в родния ми Шумен през 2015 издадох една сборна книга с най-доброто от поезията ми – „Самотен път“.
С това излагациите не престанаха. През 2016 най-сетне издадох дълго чакания от всички роман – „Самотата спи на възглавницата ми“. Интересното за тоя роман е, че първо го продадох „на зелено“, а чак след това го написах.
През 2018 г издадох и втория си роман "Самотата (не) спи на възглавницата ми"
Надявам се да бъда от полза на всички с богатия опит, който имам като издател и донякъде като автор.
Флиртът – казват – е игра за напреднали. Значи любовта е майсторският клас. Когато всички други възможности са изчерпани и сякаш нямаш полезен ход, остава ти да се откажеш… или да промениш правилата. Да започнеш нова игра и да вдигнеш залога.Когато двама души са стигнали до етап, в който сякаш взаимно са се прецакали необратимо, но в същото време не са успели да скъсат всичко помежду си, нещо трябва да се промени. Може би те. Може би онова помежду им. А може би всичко. Може би е време за карти на масата, за прекрачване на граници, за излизане от всичко познато и уютно. За крачката отвъд ръба. Може би е време един музикант да засвири нова мелодия, а една жена да намери думи, които никога не е изричала. И някъде по средата на всичко да се срещнат отново, но други. Време е за игра на кофти въпроси и още по-кофти предизвикателства, под звуците на музика, която спасява. И така! Когато любовта се превърне в игра, вие какво ще изберете?... Въпрос или предизвикателство?
Това съм аз. Гергана Траянова. Интересувам се от историческа събития, мистерии и приказки. Пред света съм позната като литературен дракон, или по-точно прозаик - романист. Друга моя страст е туризма. Посетила съм голяма част от забележителностите в България. Оттам черпя и вдъхновението за книгите, които съм сътворила, както и за проектите, по които работя в момента. Това личи още в мига, в който човек разгърне някоя от моите книги.Пиша в две направления – романи за всички възрасти и фентъзи за деца и юноши.Издадените до момента мои авторски книги са вдъхновени изцяло от българските обичаи и нрави. Действията се развиват съобразно исторически събития, като са преплетени реалност и фантазия, приказка и мистерия. Моето творчество ще ви потопи в различен и вълнуващ свят, изтъкан от разнородни чувства, морални устои, житейски мъдрости и обич. Книгите, с които може да опознаете необятният свят на любимата ни Бела могила, са „Самодивска сватба“ и „Невеста лазаркиня“, част II от поредицата. През 2022 г. предстои издаването и на част III, “Мома трендафил“.
Родена съм на най-прекрасното място на света, сгушено в полите на Родопите с поглед към тепетата на вечния Пловдив.Израснах в ония… скучните години на миналия век, когато вместо дънки носехме униформи… вместо златни ланци имахме бели якички… и вместо шипове на каишка като за кучета имахме пионерски връзки. Гледахме в ясното бъдеще на Изток, откъдето изгрява слънцето на комунизма, и марширувахме по площадите в такт с военната духова музика. Ухажвахме се на забавите по таваните, правихме си срещите в сладкарницата на по парфе или торта Гараш. Слушахме „Сигнал“ и „Щурците“, но тайничко въртяхме ролки на Грундик или касети (за тия, дето не знаят какво е Грундик и касети, да питат) с парчетата на Beatles, Deep Purple, Scorpions, Rolling stones. Обсъждахме упадащата хипарска вълна, но въздишахме по „Спасителя в ръжта” и „Коса”. Разгръщахме тежките списания на Neckermann под чиновете, донесени от някой извънземен тираджия, и ни лъхваше аромат на богатство и свобода.Тогава разбрахме, че освен изгрев на Изток има и залез на Запад. Макар че той, залезът, е умиращо нещо…Поискахме да съберем изгрева и залеза в нашия ден, за да бъде той цял!И дойде време да повее Вятърът на промяната. Повя. Поразмести пластовете, от което се оказахме без работа, без средства, без мечти. Но с инженерските си глави разбрахме, че вятърът на промяната е необходимо, но не достатъчно условие, за да се събори стената между изгрева и залеза. Беше необходимо завихрянето на вятъра във вихрушка, а даже в ураган, за да разруши каменните стени и в мозъците ни.Та моето поколение е това на „Вихрушката”.Завихрихме се така, че се приземихме по чуждите земи. Вън от системата, за която учихме. Вън от страната, в която се родихме. Вън от мечтите, за които се борехме. Вън от нас самите. За да проверим дали залезите са по-красиви от изгревите...Някои от нас написаха историята си върху листове, други я изпяха, трети създадоха филми, за да знаят наследниците ни и тия, дето Вихрушката ги пощади, кое е по-красиво – изгревът или залезът.А защо не и двете. Като в един нормален ден!Аз съм Ангелина и съм Вихрушка, която разказва…Какво разказвам ли…За чувства разказвам, не за събития. Те, събитията, са си факти. Може да ги прочетете в историческите хронологии. Над фактите нямаме власт. Но имаме избор как да ги интерпретираме и пригодим живота си към тях. И в този избор са вложени нашите мисли и чувства. На този избор, начертал линията на живота ни и обагрен с всички нюанси на чувствата ни, са посветени моите творби.За такива спомени и размисли споделям в разказите си, включени в сборника ми „Опорна точка”.А когато чувствата са толкова гъсти и наситени с изригващи емоции… тогава се ражда и поезията ми. Тя е сбор от емоции – в нея не разказвам, а изплаквам душата си… Поезията ми е по-скоро болка, отколкото радост. Защото, когато си щастлив… ти просто поглъщаш живота. Но когато си нещастен… тогава трябва да изкараш болката вън от себе си… Все неща, до болка познати на всеки от нас, но излети от моята душа чрез моето перо – острото перо на емоцията, което пробива листовете…Всичко това е включено в стихосбирка ми „До поискване”.Потърсете ме в моята ФБ група „До поискване” и ФБ страницата „Мастилени крила”.Аз съм Ангелина – Вихрушката, която продължава да разказва…
Казвам се Татяна Николова. Имам щастието да имам два родни града, на две реки Волгоград и Видин. Родена съм в Русия, в не толкова далечната 1983 година. Чакано и желано дете. И вероятно никак не е странно, че съм водна зодия – Риби. Две реки, вода, риби…Живея във Видин и всеки ден съзерцавам водите на вечния Дунав. Майка ми споделя, че е обожавала произведенията на А. С. Пушкин и най-вече „Евгений Онегин”. Така е дошло и името ми – Татяна. Майка ми е романтична мечтателка, такава съм и аз. От малка обичам да рисувам. Първите по-сериозни опити направих едва след 35-годишна възраст, когато се появиха и моите картини. Не спрях да реализирам мечтите от детството. Ах, как исках да пиша стихове! Ала римите не ми се получаваха… Но… През лятото на 2020 година съвсем неочаквано за мен написах първото стихотворение. Как? Просто седях и мислех колко често децата искат да пораснат и пропускат много игри и щастливи детски моменти. Такава бях и аз. Исках да съм голяма. И детството мина покрай мен. Първото ми стихотворение беше плах опит да изразя желанието да съм пак малка. Поне на 16 години. И оттогава пиша, пиша, пиша… Всеки ден в душата ми се раждат по няколко стихотворения. Записвам всяка мисъл. Съвсем спонтанно се появиха страницата и групата ми във фейсбук „Душата ми в рими – Татяна Николова – стихотворения”.Първата ми стихосбирка „Люляци в мъглата” отвори очи през септември 2021. По-голяма част от стиховете в нея избраха моите читатели. През 2022 година на пазара ще се появи нейното продължение „Шарена”. Мечтаех да пиша стихове и се случи. Мили читатели, вярвайте в мечтите си, те се сбъдват!
Казвам се Елена и живея в света на книгите. Обожавам да чета и да преживявам емоциите на всеки литературен герой, който срещна. Книжните ми приятели са тези, при които винаги ходя за утеха, за успокоение или просто за почивка. Те са моето спасение от сивото ежедневие и най-голямата ми радост.
Като цяло съм изтъкана от различни емоции, които често бушуват в мен като вулкан. Понякога заспал вулкан, но изригне ли, е да не си наоколо. Тази моя цветна емоционалност ми помага в творчеството, но понякога ми вреди в живота. Честна и справедлива съм до болка, като често тази болка изпитвам аз, защото все си мисля, че всички трябва да са такива. Обичам живота, обичам новите преживявания, обичам да уча всеки ден различни неща, но най-много обичам да помагам и да се грижа за своите близки. Имам силно развит майчински инстинкт и винаги се стремя да съм полезна на хората около мен.
От 9 години изразявам емоциите си чрез думи, но чак сега се престраших да им дам гласност. Благодарение на Буквите, и моята мъничка звезда лека по-лека започна да изгрява. Спечелих любовта на публиката и първото място по гласуване в „Конкурса за литературна награда Бианка Габровска“.
Непоправима романтичка съм и вярвам в доброто у хората. За мен любовта е изключително важна, не бих могла да живея, ако тя не присъства в ежедневието ми. Плача на филми, дори на реклами и не ме е срам да си го призная. Денят, в който почнем да се срамуваме от емоционалните и чисти хора, е денят, в който ще погубим своята човешка душа.
Аз съм Петя и пиша. Защото не всичко е за казване.
Родила съм се бързо. С нетърпение за живот. От тогава до днес съм такава – обичам движението, динамиката, обичам да ми се случват неща и не понасям скуката. Не ми се и налага, защото имам особена аура, благодарение на която около мен постоянно се случват странни и почти невероятни неща. Ако има един луд наоколо, той непременно ще се лепне за мен. Просто привличам лудостта. И дори вярвам в нея. Също както и вярвам, че още един чифт кецове никога не са излишни.
Аз съм хаос. Пълен.
Подреждам се и се разбърквам постоянно. Правила съм го толкова много пъти, че вече владея хаоса до съвършенство. От малка раста с твърдото убеждение, че съм родена под щастлива звезда и имам поне една магическа сила. За първото вече съм сигурна, че е вярно. За последното все още не съм изгубила надежда.
Търсих се.
В нещата, които ме вълнуват. А те са много – музика, рисуване, дизайн, маркетинг, реклама, философия. Накрая разбрах, че съм навсякъде. Навсякъде, където искам да бъда и където искам да се открия.
Можеш да ме откриеш и ти - във фейсбук страницата Петя Лалбонова – Хаосът отляво.
През годините бях отличена в няколко конкурса за поезия:
2006 г. - IV място в Националния конкурс „Любовта в нас“
2015 г. - „Жената - любима и майка“ - публикация в юбилейния поетичен сборник
2021 г. - „Поетите Live“ – избор на журито за участие в издание, посветено на любовта
2021 г. – I място в конкурса Национална литературна награда "Бианка Габровска"
Сега съм тук. И продължавам да пиша.
Патология ли е подобно състояние? Задоволително умна е, за да разбере какви психологически трикове прилагат върху нея, но достатъчно самотна, за да се плъзга отново и отново по гладката повърхност на сляпото доверие и очакванията. Коя жена не иска да бъде обичана и желана? Определено Аllisa06 не е изключение. Вече две седмици не е влизала в InterPals, всъщност откакто подаде акаунта си за изтриване. Знае, че са необходими точно още толкова, за да бъде необратимо премахната цялата информация за нея от базата данни. Всички логове и чатове ще останат в миналото и тя ще продължи живота си без напрегнатото очакване на непристигащи съобщения и без скучните разговори за времето и спорта, водени на развален английски с хора, които се представят за англичани.
Казвам се Бисерка Тодорова. Родена съм в позабравения Северозапад под знака на Близнака. Там уж нищо няма, а си имаме всичко, та дори и млади поетеси. На възраст съм крехка, но съм преживявала такива вулкани от емоции, че дори Везувий би ми завидял. Такава съм – емоционална, разпалена, истинска. Вярвам в доброто у хората и светлината в тунела (макар все по-рядко да ги виждам). Обичам изкуството във всичките му форми, но откривам себе си в писането. Иска ми се да се бях открила и в музиката, но звуча като славей с бронхит.Аз съм човек, който искрено се радва на успехите на другите. Щастлива съм, когато мога да помогна с каквото и да е, на когото и да е. Най-силното ми качество и едновременно най-голямата ми слабост е емпатията – хронична и непоправима. Да успяваш да съпреживееш искрено нечие страдание е дарба. И проклятие. Така се ражда и поезията ми. Във всеки стих има душа. Зад всеки стих се крият премълчани тревоги, неизказани думи, изгубени надежди. И безкрайни нужди. От любов, принадлежност, вяра и пак от любов. А дали са мои или чужди, няма значение. Аз съм емоция. Живея с урагани, мечтая за дъга и пиша хрониката на сърцето си. А стиховете ми са прозорец към безброй души – мои близки по болка и блян. Добре дошъл си да надникнеш, може да откриеш и себе си.
Самодивата се дръпна изплашено назад, опирайки гръб в камъка. Огледа се тревожно, осъзнавайки, че няма къде да избяга. Вълкът се сви в краката ѝ и тя впи пръсти в козината му, сякаш търсеше защита.— Сестрите ми… Изоставиха ме. Един мъж ми направи любовна магия. – Избърса сълзите си. – Не ме убивай, моля те. Знам, че можеш. Магията блика от теб, дори да не можеш още да я владееш добре. Двамата заедно сте много силни. Не мога да ви надвия – Изхълца и отново избърса лицето си. – Тази магия… побърква ме! Измамникът, който ми я направи, е родом от това село. Пратих вълците си да го търсят, но него го няма. Сега не знам къде да го търся.
Първо място в конкурса "Любовта на края на кабела" 2021
Телефонът иззвъня… „някак международно”, както казваше Мамалев в скеч от култовия на времето Клуб НЛО.
Беше специалната мелодия на messenger call, така че и ТЯ и ТОЙ си помислиха почти едно и също: „Защо ми звъни сега… нали се разбрахме да си звъним само в краен случай… и то не по това време”… Направиха се, че не са чули, а и всъщност не разбраха чий телефон звъни… И за да не породят съмнение, нито един от тях не отиде да провери откъде идваше „международно” звънене.
ТЯ подреди набързо масата. За вечеря имаха сготвено от вчера. Само трябваше да се претопли малко във фурната. Салатата става бързо. Няма да ѝ се наложи да реже дълго. Мислите ѝ бяха в телефона. Дали наистина нейният телефон звънеше? И защо не се спазваше уговорката? Нима и новият ѝ приятел от фейсбук също нямаше търпение… Дали наистина нямаше търпение?… А кой друг може да ѝ звъни на messenger… всичките и приятелки ѝ звънят на телефона... А и защо трябваше да ѝ звъни? Нали само си пишеха… засега… Е, да, той ѝ беше казал, че иска да ѝ чуе гласа, но тя бе отказала да му даде номера на телефона си… И все пак….трябваше да му каже да не ѝ звъни… поне не по това време. Но пък той откъде да знае, че тук е вечер и всички са си по къщите – не му беше казала това. Тя всъщност нищо не му бе казала. И не искаше. А и нямаше нужда. Не искаше да знае нищо за него и не искаше да казва нищо за себе си. Поне не и сега. Но той ѝ беше споменал веднъж, че се припича на слънце на терасата… а всъщност беше вече почти вечер тук... Помисли си, че може би имат часова разлика... Не искаше да гадае. Не ѝ беше нужно. Мислите ѝ течаха бързо и разпръснато като струята вода през аератора върху марулите, които миеше. Само ги обръщаше ту от едната, ту от другата страна, без да ги остави да се изцедят…
Така мина тоя живот. Живот, де всичко си го направихме да ни е хубаво. И поне си бехме сами господари по тия войнски размирни времена, та си измислихме пето годишно време, де идваше, кога ни требваше. В това годишно време тия наши жени, тия невестини, се превръщаха в самодиви.
Само ние си знаехме какво ни беше, де ги водехме напред и ги любехме тия подивели невести. Самодиви, де с еднаква сръчност мъже гледаха, деца раждаха, коне водеха, цветя разсаждаха, пити месеха, сърмени кърпи везаха, песни пееха и кании размахваха. Такива невести, де с тях всека сватба си я наричахме самодивска.